Всеки е тръгнал от някъде и е бил дете. Понякога забравяме това, но именно събитията случили се в живота на дадена личност в ранните години играят основна роля в изграждането на характера. Можем да си зададем въпроса какво би станало, ако Хитлер не беше останал без родители и го бяха приели в художествената академия. Вероятно нямаше да насъбере тази омраза у себе си и милионите жертви от втората световна война нямаше да ги има. Много убийци също крият тайни травматични преживявания от детството си, които са ги тласнали да станат чудовища. Толкова много жестокост само, защото „мама не ги е обичала“. Звучи дори смешно, но факт. Любовта към децата и тяхното възпитание играят важна роля за тяхното бъдеще, за бъдещето на нацията и за бъдещето на човечеството като цяло. Ето защо аз – Христофорос Аманатидис,  съм крайно против това безотговорно поведение на родители, които не се грижат за децата си.

Имах щастието да се насладя на добро детство. Помня, че всички бяхме много единни в игрите и приключенията по прашните софийски улици. Дори, когато играехме на стражари и апаши не давахме паролата си на противника за нищо на света. Помня, че играехме и на криеница, там леко хитрувах. Понеже живеех на първия етаж не ми беше трудно да се скрия вкъщи и когато не мога да бъде намерен и чуя „Царски път до 10“ изскачах през терасата и се заплювах. Разбира се след това веднага действията ми бяха обявени за некоректни и забранени от следващата игра, но пак обичах да правя номера, когато човек, който не го знаеше жумеше.

Играехме и на Кър. Там всичко беше ок, докато не идваше едно момче с наднормено тегло от съседния блок. Когато той преминаваше през терена, беше като танк - всички бяха изблъсквани извън очертанията. Футболът винаги беше актуален. Навремето не всеки родител купуваше на детето си топка, но аз имах.

Още тогава ме биваше и играех нападател, дори сега играя от време навреме, но не е съвсем същото – децата винаги са по енергични. Разбира се срещах известни трудности, когато гореспоменатото грамадно момче беше вратар на противника, но нека не задълбаваме в подробности.

Що се отнася до любовта ми към автомобилите, определено имаше своите проявления още тогава. Освен, че карахме колела навсякъде из квартала и понякога с цели дни не слизахме, веднъж реших да направя нещо по-опасно. Издебнах удобен случай, когато баща ми вече се беше върнал от работа и взех ключовете за колата му. В интерес на истината бях на 10 и го бях разпитвал достатъчно много преди това за шофирането, бях го и наблюдавал. Знаех разликата между газ и спирачка, за съединителя и скоростите не съм много сигурен дали щях да се оправя, но аз просто направих няколко кръгчета около блока с няколко приятели на задната седалка. „Супер е, Христофорос, дай газ!“, викаха те. Определено стана купон тогава.



Детсвото на Христофорос Аманатидис

В интерес на истината нямаше много натоварен трафик точно в този участък и всичко мина гладко. Дори успях да паркирам, тогава имаше достатъчно място, за да не ми се налагат маневри и задна скорост. Вкъщи нещата ми се разминаха. Баща ми Никос не разбра за станалото веднага, а чак след месец от бащата на едно от децата, които се возеха при мен. Нямаше голяма караница, просто повече ключовете бяха недостъпни за мен.

Това е от мен, Христофорос Аманатидис, за детските ми години. Бяха едни различни времена, и благодаря на родителите ми, че са ми дали възможност да са такива.